EN | EL | FR | DE | ES | NL | BU

Тази вечер   не искаше да заспи.
Когато лампата угасна, стаята се промени.
Гардеробът изглеждаше огромен, сенките се удължиха, а дори и мечето изглеждаше странно.
– „Не обичам тъмното,“ прошепна  , сгушен в топлия си спален чувал.

Тогава — плиц-плоц! — от прозореца се чу тих звук.
Това беше Friggo, жабчето, с топла усмивка.
– Защо още не спиш?
– Защото... е тъмно. И не знам какво се крие там.

Friggo протегна ръка нежно.
– Ела. Ще ти покажа нещо.

Щом   докосна пръстчетата му, стаята изчезна.
Потънаха в тъмнина — тиха и мека, като голямо одеяло.
– Какво чуваш?
– Птички... пеят една на друга. Никога не го бях забелязал.
– А какво усещаш?
– Цветята на балкона... толкова сладки.
– А какво чувстваш?
– Нощния вятър по лицето ми... и твоите пръстчета, които ме държат.

Очите на Friggo заблестяха.
– Виждаш ли? Когато не виждаме, другите сетива се събуждат.
Тъмнината не е тук, за да ни плаши. Тя ни помага да си починем — и да усетим какво наистина има значение.

  се усмихна широко и се сгуши до него.
Очите се затвориха. Тъмнината го обви като топла прегръдка.
От тази вечер, когато лампите угасваха...
  вече не се страхуваше.